“Кой съм аз” Екзистенциалният въпрос и психологията на идентичността по пътя към това “Кой искам да стана?“
Това е въпросът на въпросите. Лично за мен той е задачата на живота — без измеримост, без краен срок, без окончателност. Има само търсене, изследване, любопитство, копнеж. Оглеждаме се в различни огледала — физически, социални, въображаеми — но нито едно от тях не може да отрази напълно нито това, което е извън нас, нито това, което е вътре в нас. Камо ли онова, което имаме силата да изберем да бъдем.
И въпреки че външният свят изглежда безмерен, вътрешният често е още по-голяма и непозната вселена. Там живеят страховете ни, мечтите ни, противоречията ни, раните ни, надеждите ни и копнежите ни.
В епизода “Кой съм аз, за да разбера кой искам да стана” с Мадлен Алгафари си позволих да го кажа на глас:
“За мен ‘Кой съм аз?’ е най-трудният въпрос.“
Това признание — най-вече пред себе си — е важна част от моя път. А това търсене не е просто любопитство. То е копнеж, въпрос, понякога болка, но винаги свобода и възможност да се превърна в това, което избирам да бъда.
Подкастът е още едно пространство, в което се наслаждавам на този път — с радост, любопитство и надежда. Изследвам въпрос, който вярвам, че вълнува мнозина, макар понякога да ни е страх да си го зададем, защото сме объркани или нямаме идея за отговор.
Има въпроси, които никога не остаряват.
Не защото нямат отговор, а защото докосват самото ядро на човешкото съществуване и същност.
Кой съм аз?
Защо съм тук?
Какъв е смисълът на живота ми?
Какво остава след мен?
Това са вечните екзистенциални въпроси на всяка епоха, философия или култура — те са част от това да бъдеш човек. Екзистенциален идва от existence — съществуване. Това не са въпроси как да живеем, а защо живеем.
От хилядолетия хората ги задават. Отговори търсят писатели, поети, философи, учени — от древните цивилизации до съвременната психология. И въпреки цялото знание, което имаме, тези въпроси се връщат с нова сила — особено в моменти на любов, загуба, избор, промяна или криза.
Защо човек копнее да ги задава?
Защото е най-човешкото нещо.
Едно куче не се пита „защо съществувам и кой съм аз“ — то няма концепция за “аз”.
Защото осъзнаваме, че времето ни е ограничено.
И неизбежно идва моментът, в който се питаме: Какво правя с него? Тогава смисълът престава да бъде лукс — става необходимост.
Защото търсим посока.
Живот без смисъл е като път без компас. Смисълът е самият живот.
Защото искаме да принадлежим
На семейство, общност, идея, история. Знанието за това кои сме ни дава чувство за място, а също и за значимост.
Защото копнеем за нещо по-голямо.
Както и да го наречем — вселена, творчество, духовност, свързаност — ние търсим смисъл отвъд ежедневието.
А най-хубавото е, че не съществува статика. Няма еднозначност. Няма изчерпаемост. Всеки стига до своите отговори по свой начин — чрез опит, грешки, пътуване, разговори, любов, загуба, работа или творчество.
Но има нещо още по-ценно:
въпросът “Кой съм аз?” никога не стои сам.
Той неизбежно води към другия, още по-смел въпрос:
„А кой мога да стана?“
Това е въпрос за пораснали — и най-вече за онези, които искат да растат.
В подкаста неслучайно казвам, че ние не сме едно нещо, а и няма как да бъдем. Напротив, идентификацията ни с една роля например може да повиши риска от криза при промяна. Вярвам, че човекът е цяла вселена, а потенциалът му е безкраен като човешко същество. И най-вече имаме правото на свободен избор какви да бъдем.
Тази идея за цялостност — холизмът — има древни корени:
• Аристотел говори за ентелехия — вътрешният стремеж да разгърнем потенциала, който вече носим.
• Платон описва човека между два свята — видимия и невидимия.
• Хегел вижда развитието като диалектика — движение между противоположности, които създават по-висше единство.
Звучи съвременно, нали?
Защото хората винаги са усещали, че не сме едно нещо. Че сме пластове — съзнателни и несъзнателни, рационални и ирационални, социални и дълбоко лични.
Това е и същността на нашия подкаст „Кой искам да стана, когато порасна“.
Не сме само професия. Не сме само роля. Нито биография.
Ние сме и всичко онова, което още не сме имали смелостта да станем.
Юнг: цялостността като път навътре
Карл Густав Юнг дава на психиката дълбочина, символика и простор. Той описва пътя към цялостност като процес на индивидуация, чрез който интегрираме:
• Сянката — онова, което потискаме или отричаме
• Анима / Анимус — вътрешните женски и мъжки енергии
• Себето — архетипът на цялостността
Юнг казва:
“Докато не направиш несъзнаваното съзнателно, то ще управлява живота ти — и ще го наричаш съдба.“
Пътят навътре може да е смущаващ, но е и освобождаващ. Той ни учи да приемем себе си — не като набор от дефекти, а като цялост.
Песешкиан: цялостността като баланс навън
Носрат Песешкиан, създателят на позитивната психотерапия, гледа на човека през баланс и културен контекст. Неговият модел включва пет основни сфери:
- Тяло и усещания
- Постижения и работа
- Контакти и отношения
- Фантазии и бъдеще
- Ценности и духовност
Проблемите, казва Песешкиан, не са провал, а неразгърнати способности. Че психиката ни не е “повредена”, а обидена — защото има нещо, което иска да бъде видяно.
Между Юнг и Песешкиан се ражда цялостната личност
Юнг ни води навътре — към символите, сенките, архетипите. Песешкиан ни води навън — към света, отношенията и социалните роли.
Истината за цялостността е между тях – ние сме мостът между вътрешните си преживявания и външните си роли.
Четирите направления, през които можем да питаме “Кой съм аз?“
- Вътрешно — мисли, емоции, чувства, убеждения, ценности, мотивация
- Външно — действия, роли, взаимоотношения
- Разказът за себе си — личната история, която си разказваме и която често определя границите ни
- Социалният и културен контекст — голямата рамка, която оформя „аз-а“
Нито една от тях не е достатъчна сама по себе си. Но заедно — създават цялостната личност.
Кулминация: Кой съм аз – или кой избирам да стана?
В един момент разбираш, че този въпрос не е за идентификация, а за посока. Не е за това кой си бил, а за това кой искаш да станеш. Защото миналото няма значение или има, но ние избираме какъв смисъл да му придадем.
Ерих Фром го казва прекрасно:
“Човек не се ражда себе си. Той става такъв.”
Да станем себе си е процес, не крайна точка. Това, което има значение и стойност, е настоящето и КОЙ е изборът, който правим днес за това КОИ искаме да станем.
Има движение. Растеж. Колебания. Промени. Избори.
И най-важното:
всеки ден можем да изберем нова посока, ново начало, нова версия на себе си КОИ искаме да станем, да бъдем и защо.
Затова и подкастът се казва „Кой искам да стана, когато порасна“ – защото този въпрос не е само за бъдещата професия, а за човека, в когото се превръщаме.
Ако темата те докосва, можеш да чуеш и разговора с Мадлен Алгафари в епизода “Кой съм аз, за да разбера кой искам да стана” — виж го тук: [линк].
